МОМИЧЕТО, ЗАХВЪРЛЕНО В ПРЪСТТА

В нощта спокойна – само глас безсънен
обезчестява тишината с плач…
До глухите стени, край парка тъмен
спотайва се безок изнасилвач…

А там – зад ъгъла – една хлапачка
с усмихнато безгрижие върви.
Мъжът се спуска, изведнъж я сграбчва,
прекъсва с кърпа страшния й вик.

Повлича я, разпъва й ръцете
и завладява я със порив див…
Луната няма само е свидетел,
но скрива се зад облаци след миг…

Захвърлено върху земята гола,
лежи момичето – кърви пръстта.
Кърви в гърдите му бездънна болка
и жажда – да потъне вдън земя…

Луната пак лицето си открива,
поглежда със замислени очи. –
Бездомно куче в самотата дива
безпомощно край жертвата мълчи…

Изтръгва се в нощта една въздишка
от скръбната душа на Господ Бог. –
Това момиче няма да обича!…
А и защо ли – в този свят жесток!…


Марин Тачков
"Български песни", 2002 г.

Момичето, захвърлено в пръстта

В нощта спокойна – само глас безсънен
обезчестява тишината с плач…
До глухите стени, край парка тъмен
спотайва се безок изнасилвач…

А там – зад ъгъла – една хлапачка
с усмихнато безгрижие върви.
Мъжът се спуска, изведнъж я сграбчва,
прекъсва с кърпа страшния й вик.

Повлича я, разпъва й ръцете
и завладява я със порив див…
Луната няма само е свидетел,
но скрива се зад облаци след миг…

Захвърлено върху земята гола,
лежи момичето – кърви пръстта.
Кърви в гърдите му бездънна болка
и жажда – да потъне вдън земя…

Луната пак лицето си открива,
поглежда със замислени очи. –
Бездомно куче в самотата дива
безпомощно край жертвата мълчи…

Изтръгва се в нощта една въздишка
от скръбната душа на Господ Бог. –
Това момиче няма да обича!…
А и защо ли – в този свят жесток!…

Марин Тачков

/"Български песни, 2002 г./

Момичето с устните снежни /Рисунка върху сняг/

Вълшебни снежинки танцуваха,
шептяха ми - чудни и нежни...
И аз на снега нарисувах
Момичето с устните снежни...

Момиче, стаено в душата ми,
изплува във утрото свежо...
Огря ме с очи непознати,
целуна ме топло, копнежно...

Учуден, мълчах пред "картината"...
А тя ми нашепваше нещо -
мечти от далечното минало,
снежинки от чистото детство...

Навярно ще бъде затрупано
Момичето с устните снежни -
от сняг, от виелица люта...
От стъпки човешки, небрежни...

Замръзва нощта над земята...
Тежат небесата, беззвездни...
И тихо се сгушва в душата ми
Момичето с устните снежни...

Марин Тачков
февруари 2011 г. - февруари 2012 г.