Google+ Followers

сряда, 27 август 2014 г.

Валери Петров - ПОЕЗИЯ


ПРОСТИТЕ НЕЩА
*Валери Петров*

Колко глупав съм бил, че съм писал
само умна щом имал съм мисъл ,
а щом нямал съм, само когато
поне чувство съм имал богато.
А вас – мислите, чувствата прости,
вас – неидващи само на гости,
а извиращи в мен постоянно,
и умиращи в мен непрестанно-
като „храня се“, „дишам“ и „пия“,
вас – съставящи мене самия,
вас съм смятал за дребни и скромни,
недостойни човек да ви помни.

Сега тача блестенето скрито,
сега виждам как вие, които
безразсъдно във времето прежно
настрани съм отхвърлял небрежно,
сте се бутали тайно със лакът-
„Как се прави на умен глупакът…“

И така е – човек да подбира
сред това, дето в него извира,
туй което би умно звучало -
та това е лъжа поначало.
И простете ми старите грешки,
мисли прости и чувства човешки -

лъх на спирт от полирана маса,
дълъг път във вагон втора класа,
нежна радост от туй, че сме двама,
несъзнавана обич към мама,
вкус на ябълка, слънце във двора,
мисли, чувства на всичките хора.

В тези дни ново чувство ме сгрява,
нова мисъл ми идва такава. -
Да! Добре е, щом хрумне идея,
но не е ли по-умно без нея
и не е ли по-просто и честно
с мисъл стара и с чувство известно
да си казваш ей тъй, непредвзето,
туй, което ти казва сърцето…

ПОВРЕДА В МРЕЖАТА
Валери Петров

Един кош важни работи, пропуснали срока,
имах снощи да свърша, и в миг спряха ни тока!
Поне денем да беше, а той взе, че угасна
вечерта – със две думи, неприятност ужасна:
нито книга да взема, нито ред да напиша,
телевизорът, тъмен, мълчи в своята ниша
и можех единствено да седя във креслото
и, вторачен във тъмното, да си мисля каквото
ми дойде наум. И така, по принуда,
петнайсет минути, мълчалив като Буда,
се домогнах до мисли, е, не всички елмази,
но три-четири свестни, и сред тях беше тази,
че както заети сме непрекъснато всички
да мислим за работи, крайно важни в кавички,
във същност за нас генерален проблем е,
че за истинско мислене не намираме време.
Погледнах навънка
през завесата тънка:
затъмнен бе кварталът и, уж стари познати,
бяха всички прозорци само черни квадрати,
но сега в тях не виждах нищо мрачно, зловещо,
а, напротив, си казах: И там мислят над нещо.

КАКВО СИ, ЛЮБОВ
*Валери Петров*

Какво си, любов, ах, какво си, кажи!
Защо все край тебе човекът кръжи?
Защо ни изглежда животът по-нов,
щом твойта надежда ни лъхне, любов?

Тъй хвали те всеки, когато обича
и в майски пътеки сред розите тича,
но щом убоде ни бодилът суров,
крещим разгневени: "Какво си, любов?"

Какво си, любов, ах, какво си, кажи!
Защо все ловим се на твойте лъжи?
Защо момък млад и старик философ
еднакво си патят от тебе, любов?

Но тъкмо сме дали на себе си слово,
че вече едва ли ще любим отново,
отново долита познатият зов
и всеки те пита: "Какво си, любов?"

Какво си, любов, ах, какво си, кажи!
Защо твойта мъка тъй сладко тежи?
Защо, вкусил ада, човек е готов
отново да страда от тебе, любов?

КЛЮЧЕТО
Валери Петров

Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам -

със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо бил гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

- Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.

ТАКА ВЕДНЪЖ ВЪВ СНЕЖНАТА АЛЕЯ
*Валери Петров*

Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той“ беше минал с „нея“.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия й сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвувайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукването на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата й клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия й дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той , разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори.
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса…



Добрите писма
*Валери Петров*

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам печата на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато
е вече летяло към мен!

Значи така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува -
добрите писма са на път!

ПРОЛЕТНО /Търси се/
*Валери Петров*

Вечната стара история!
Пролет отново цъфти.
Главната аудитория
пак е разкрила врати.

И като весели птичета,
сякаш във радостен сън,
млади момчета, момичета,
с вик се изсипват навън.

В шумната майска виелица
врътна се мойта глава.
После пък изневиделица -
“Търси се!” - глас изрева.

Явно човекът за ядене
търсеше само купон,
но си личеше, че гладен е,
по страховития тон.

Смешно ми стана и хубаво
в младия пролетен шум.
Смешно ми стана. И глупаво
нещо дойде ми наум.

Казах си: "Ех, да би можело
тук да застана и аз.
Търси се!" – силно, тревожно
да им извикам на глас.

Търсят се кОли, загубени
във факултетския двор,
търсят се погледи влюбени,
търси се пламенен спор,

търси се чувство, обхванало
някога някой си млад.
Търси се нещо, останало
двайсет години назад!

МЕЧТА
*Валери Петров*

"А!" - След като дълго повреден бе токът,
пак светна и вредом са ахнали в миг.
И аз си представих в тъмата дълбока
как слиза от стълба незнаен техник.

Събира си клещите, палва цигарка,
поглежда как светят етаж над етаж,
а сведен над листа, под лампата ярка,
зареян в мечти, аз си казвам – "Кураж!"

Кураж! – може би и под моето теме
накрай един стих ще проблесне така,
че вестника взели по същото време,
да кажат във хиляди домове – "А!"

ТЪЖЕН МИГ
*Валери Петров*

По съкращение на щата
бе уволнена радостта
и се разбъркаха нещата,
подобно есенни листа.

Не ми е хубаво и даже
направо много ми е зле.
Какво в утеха ще ми каже
това разкаляно поле?

Какво - тез къщи със балкони,
неогласявани от смях,
таз Витоша под небосклони,
останали без чудо в тях?

И пошла песничка долита
в ръждивоохрения час,
и в опит за самозащита
на себе си говоря аз,

че мислите ми натежали
навярно истински не са,
защото иначе едва ли
бих смогнал да ги понеса.

ДИПЛОДОШКА ЖАЛБА
*Валери Петров*

Ний сме диплодоци, кротки, тревопасни,
тежки и огромни, ала безопасни.
Дълго си живяхме мирно и по свойски
в нявгашни далечни ери мезозойски,
ала нещо става - чувстваме го всички,
като си напрегнем дребните главички:
някои животни станали са ловки,
нокти са развили и добили човки,
гребени от плочи, челюсти зъбати,
и на туй отгоре - нрави непознати.
А пък ний, родени в миналото време,
ний сме пригодени папрат да пасеме
и затуй зъбите са ни всички кътни,
и затуй спокойно другите ядат ни,
и затуй видът ни, рядък напоследък,
бавно си изчезва с общия напредък.
Но не може нищо тук да се извърши,
тъй като процесът става твърде бърже,
а не подобава някой диплодокус
да се унижава до подобен фокус:
за да не загине, зъби да си турне,
тоест, по причини чисто конюнктурни.
И какво излиза? Че като държиме
да опазим свойто диплодошко име,
сложен в обстановка, сложна като тази,
себе си видът ни няма да опази.
Но какво да сторим? И полека-лека
тръгваме ний в свойта царствена пътека,
трийсет метра дълги, бавни и масивни,
все тъй удивени и все тъй наивни,
да поставим нейде в залите музейни
своите огромни прешлени идейни.


На “Попа”
*Валери Петров*

И все пак беше хубаво, че точно на тая

моя спирка се сбира сега младежта,

тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,

как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,

как се смеят на смешки, явно смешни за тях,

и как явно ни чувстват отчайващо стари,

допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът

на Патриарха с куп венци ограден.

А то били те. Уморени да скитат,

седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица

и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:

А не са ли наистина тези - всъщност - дечица

мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли

би могъл да се хвали друг някой народ,

а ний какъв избор срещу туй сме им дали?

Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме

и че много от тях не се боцкат с игли,

но и много ги лъже това, нашето, време

и добре е, че само ни се смеят, нали,

както биха могли... А те, виж как, красиви,

под неона в целувка сливат млади лица,

виж как дръзко се мятат момчешките гриви

и как женствено в мрака блясва в миг обеца -

очевидно нехаят или просто не знаят,

че светът им могъл би да е друг, не такъв...

Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.

Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!




В памет на Валери Петров

Малцина са като Валери -
на Поезията кавалери...

Марин Тачков
27 август 2014 г.

2 коментара: