"Какво ме гледаш от портрета, скъпа -
полуусмихната и иронична?...
И дебнеш тайно всяка моя стъпка,
с очи коварни сякаш ме събличаш..."
Така й казах снощи аз - раздразнен
от нейната високомерност вечна
и от живота зъл, безок, омразен...
А тя ми проговори /тъй ме стресна/:
"Приятел, я си отвори прозореца!
И силно зареви - като магаре! -
Навярно ще те чуят доста хора...
Ще поревете, ще се разтоварите...
Или - ако си смел - защо не скочиш? -
Така най-сигурно ще се избавиш...
Дори ще трогнеш и дебелокожите...
Или пък - кучетата ще зарадваш"...
Това ми рече милата Джоконда.
И ме постави пред дилема тежка -
дали от раз да скоча през прозореца,
или пък тихичко да се обеся?...
Марин Тачков
30 ноември 2011 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар