Татяна беше същата, каквато
я помнех от студентските години -
с трапчинката и плитката от злато
и небесата на очите сини.
Тя само беше по-красива, зряла.
И както тъй приказвахме си ние,
изгледа ме внезапно потъмняла:
- Да седнем нейде и да се напием!
Аз се обърках! С нещо съкровено
погалих аз ръката й гореща,
но бързах - имах нещо неотменно:
- Не... може би... при следващата среща...
Защо не спрях в следобеда тогава?
Защо поех след точността убога?
Сега е късно. Вятърът развява
върху стената тъмна некролога.
И в мъртвата усмивка мълчалива
долавям упрек, който ме раздира.
Дали е знаела, че си отива?
Дали е чувствувала, че умира?
Наистина е зима. Безсърдечен
и безпощаден ден в клонака вие.
И никога не ще се видим вече.
И няма никога да се напием.
1976
Андрей Германов
/ от книгата на Андрей Германов "Стихотворения", 1982 г., Български писател/
Няма коментари:
Публикуване на коментар