обезчестява тишината с плач…
До глухите стени, край парка тъмен
спотайва се безок изнасилвач…
А там – зад ъгъла – една хлапачка
с усмихнато безгрижие върви.
Мъжът се спуска, изведнъж я сграбчва,
прекъсва с кърпа страшния й вик.
Повлича я, разпъва й ръцете
и завладява я със порив див…
Луната няма само е свидетел,
но скрива се зад облаци след миг…
Захвърлено върху земята гола,
лежи момичето – кърви пръстта.
Кърви в гърдите му бездънна болка
и жажда – да потъне вдън земя…
Луната пак лицето си открива,
поглежда със замислени очи. –
Бездомно куче в самотата дива
безпомощно край жертвата мълчи…
Изтръгва се в нощта една въздишка
от скръбната душа на Господ Бог. –
Това момиче няма да обича!…
А и защо ли – в този свят жесток!…
Марин Тачков
/"Български песни, 2002 г./
Няма коментари:
Публикуване на коментар