Щом Бог над Земята тихо въздъхне...

Щом Бог над Земята тихо въздъхне
и нежно Денят се целува с Нощта. -
Макар уморен, се изправям на пръсти -
да помахам на Залеза... И Вечността...

Прегръщат се в мене Радост и Болка -
и грейва от тях вълшебна искра.
От нея разпалвам чудния огън...
И топли ме тихо в съня Обичта...

А сутрин - когато Зора се засмее...
И зърна в градината тайни следи. -
Аз тръгвам - да търся незнайната Фея -
под свежия пролетен дъжд от мечти...

Марин Тачков
29 март 2011 г.