И няма как... да й го вкарам...

Тя често и край мене вдига прах
/а вятърът развява й полата/ -
с навирена глава, със звънък смях...
Около нея се върти Земята...

Самодоволна, с вечна суета -
едва ли знае накъде отива...
/Макар и да се рови във пръстта,
къртицата е също тъй щастлива/...

Самозалъгва се с пари, с лъжи...
Ех, Глупостта е проститутка стара...
Акъл не ще - защо да й тежи?
И няма как... да й го вкарам...


Марин Тачков
28 юли 2012 г.